Непал

Това е разказ за една сбъдната мечта.


От години се интересувам от будизма и тайно ме привличат снежните върхове на величествените и недостъпни за всеки Хималаи. Така преди 5 - 6 години се зароди и моята мечта - да стъпя в страната на снеговете.
Обиколих доста туристически агеции, но всички предлагаха вариантите: Индия - Непал - Тибет или Китай - Тибет с неподходяща продължителност и цена. Имах желание да посетя и тези страни, но повече мечтаех да докосна „покрива на света”.
Реших да търся човек, който е бил там и чрез неговите разкази да придобия най-ясна предства за това какво ми предстои. Както се казва: ”С питане и до Цариград се стига”. А аз тръгнах оттам.
Бях впечатлена от снимките и разказите на Мариян Господинов, който беше ходил 2 години по-рано. Разбрах, че авантюристичните пътешествия там не са за предпочитане. Посъветва ме да изчакам до септември, когато в България ще пристигне Даоа - техния приятел и водач на екскурзията им.
Лятото отмина, настъпи есента, но се оказа, че пътуването на Даоа се е отменило. Заживях с мисълта, че когато човек желаe нещо истински, от сърце, то непременно се сбъдва.
В един студен февруарски ден на 2007, Мариян се обади и ме попита: „Ще ходим ли в Тибет?” Пулса ми веднага се учести. Каза ми да занеса 100 евро (колкото имах в момента) за закупуване на билетите и да се готвя за месец юли. Идея нямах как ще се сдобия с останалите пари, но се надявах на чудо.
Увеличих тренировките по бягане в Морската градина. Изкачвах се и слизах по металната стълба под Делфинариума бягайки. Все пак щяхме да достигнем до 5200 надморска височина. Правех планове да се кача и това лято на връх Мусала, но не ми стигна времето.
Вълнувах се толкова много, че от суеверие не бях казала на почти никого. Реших да „изстрелям” новината дни преди тръгване.
Фирмата, която организираше всичко беше софийска (приятели на Мариян, с които той беше ходил предния път). Те ми изпратиха информация за предстоя и посещенията ни: по десет дни в Непал и Тибет, с две нощувки в Бахрейн. Както и подробни инструкции за нещата и продуктите, които ще са ни нужни.
В последния момент Мариян каза, че няма да има възможност да пътува, но пък се запознах с Роси Пармакова, с която след това „делихме стаята”.
С много усилия успях да намеря парите и още седмица преди заминаването започнах да си трупам нещата на дивана. Събраха се в един голям туристически куфар и една раница.


ДЕН ПЪРВИ

Заветната дата 14.07.2007г. дойде!
С баща ми се сбогуваме в къщи, а на автогарата ме изпращат майка ми, моят приятел Иван и близки приятели.

1-1

1-2

В 21:30 от Варна тръгваме две групи - варненци и русенци. На следващата сутрин имаме среща в Истамбул с осталите от София, Велико Търново и Пловдив.
На първото ни спиране, някъде преди границата небето е толкова ясно и чисто и сякаш предвещава едно невероятно пътешествие.


ДЕН ВТОРИ

Около 05:00 преминаваме на турска земя, където на митницата ни карат да свалим всички чанти и да ги отворим. Митничаря хвърля по един бърз поглед на всички и това е всичко.
След около половин час пристигаме в Истамбул, но аз дори и не разбирам от къде започва началото на града. А очите ми така се затварят, едва гледам, но се насилвам: изгрева е толкова красив, а и ми е интересно, не съм идвала до сега в този град.
Пристигаме в 06:30 на централната автогара.

2-1

Там ни чака Елия, една от организаторките на екскурзията. Останалите от групата вече са заминали за аерогарата. Разбираме че Боряна няма да идва въобще, а Ели ще бъде с нас до Тибет. След това тя ни купува жетони за метрото с което се придвижваме до летището. И там настава великото чакане до полета ни за Бахрейн в 15:00. Намираме си удобни пейки и се настаняваме. Независимо, че са метални с едно подлагане на раница или дреха се получава удобно за отпочиване място за няколко часа. Останалите от Търново и София са заминали на разходка в града, но аз като че ли нямам нагласата за тази държава. Решавам да оставя за друг път. Към 12:00 тръгвам на разходка из аерогарата. И към 13:00 ни уведомяват да подготвим багажа за чекиране. Макар да знам, че куфара ми е под 20 кг се притеснявам, защото е около 19,8 кг, но пък всичко минава добре. Най-сетне в 15:10 отлитаме благополучно. В началото доста се страхувам, тъй като отдавна не съм летяла. Стюардесите са с интересни униформи, много ми допадат: с шапки с воали. Междувременно ни сервират доста и разнообразни вкусотии, дори и някакъв интересен плод, който не съм консумирала!
По едно време има турболенции и малко се стресвам, но съм толкова уморена, че заспивам и се събуждам преди да кацнем в Бахрейн. Нощта е настъпила, от горе се виждат невероятно много светлини. Изглежда толкова красиво. На летището трябва да изчакаме вътре, докато дойде нашето микробусче, което ще ни откара до хотела, тъй като навън е ужасно горещо и непоносимо. Оглеждам хората с огромен интерес: всички мъже са в бели дълги облекла с чалми на главите, а жените в черни такива, но разбира се от много тънка коприна, защото е непоносимо в тези жеги. Най-много да е открито лицето. Нито една друга част от тялото. Тук следват и първите снимки на тази земя, но разбира се тайно, тъй като не е разрешено. След не дълго чакане се натоварваме на два микробуса. В началото съм впечатлена: палми, много светлини, красиви сгради, но като че ли много бързо отшумя възхищението ми. Изкуствено създаден свят и въздуха нетърпим: задушно и влажно. Хотела е хубав, четири или пет звезден, храната също: доста разнообразна. Като се прибирам след вечеря към хотелската стая, оставам сама в асансьора и някой ме повиква. Вратата се отваря и пред мен се озова усмихната проститутка. За миг се стресвам, но се усмихваме любезно една на друга и вратата на асансьора се затваря.
Изкъпваме се, настройвам си мобилния за 06:15 и си лягаме уморени, но изпълнени с впечатления.


ДЕН ТРЕТИ:
Сутринта, обаче тъй като Роси разчита на биологичния си часовник ме събужда в 5:30, като си мисли, че е 6:30 и се оспивам. Всъщност часовника й не я лъже, но там има часова разлика от 1 час и ние сме пропуснали да регулираме часовниците и мобилните си с местното време. Но пък и ранното ставане си има своето предимство: наслаждавам се на изгряващото слънце над Бахрейн возейки се в стъкления асансьор на хотела, правя някоя друга снимка





и отново си лягам за малко. На закуска, естествено има какви ли не вкусотии, но тъй като не закусвам хапвам само плодове. За сметка на това, обаче се наслаждавам за първи път на папая.
След това отново ни откарват на летището









и тук чакането в Истамбул ми се струва просто песен. В началото ми е забавно: возя се на лента за превоз на багаж, наслаждавам се на многото палми отсреща,











но...Полета е определен за 10:15, а на светлинното таблото прочитам, че се отменя за 11:30. Поради това ни раздават малка закуска с натурален сок. Решаваме, че можем да оползотворим това време в писане на случилото се до момента. След 11:00 последва обаче нова изненада: някаква птица се блъснала в двигателя и отново отменят полета, този път за 14:30. В резултат пък на което последва покана в ресторанта(къде се е чуло и видяло това по българските летища). Гощават ни с обилен обяд, след което се отправяме към чакалнята. Вече тръпнем в очакване, когато в 14:00 ни съобщават, че ще излетим след час. На мен, обаче изобщо не ми е скучно тук. С такъв интерес наблюдавам останалите пътници: вероятно повечето са непалци, едни такива мургавички, дребнички. Доста интересно е за мен да изучавам тези хора дори и само с поглед.
В крайна сметка излитаме в 16:30.



В самолета отново ни сервират вкусна храна. По време на този полет вече се страхувам по-малко, а и пътувам с нашата ръководителка, която доста ми разказва. Полета е около 4 часа, но поради часовата разлика пристигаме благополучно след 6 часа в Катманду – столицата на Непал. Намира се на 1 350 м надморска височина, а жителите й наброяват 3 милиона.







Вече е нощ и тук, разбира се е много по-различно: няма го лукса, килимите по пода, мизерията вече лъха отвсякъде, но пък както се записвам на камерата: „ голяма цигания, обаче е яко.” Като че ли още тук някой от нас усещаме задушевния мир и близостта между хората, които за съжаление на нас ни липсват. Знам, че много от Вас, четейки тези редове, няма да са съгласни с мен, но повярвайте ми, трябва да стъпите на тези земи и ще се убедите в думите ми. Както и да е, не се опитвам да си наложа мнението, всеки има право на такова.
А като си виждаме куфарите на лентата се хващаме за главите: всички нахвърлени, мръсни, а Роси понеже не спря да се притеснява през цялото време, си намира куфара със счупени колелца. Но местната управа се оказа достна коректна и на следващия ден Роси се сдобива с чисто нов.
Посреща ни нашия гид Даоа. Натоварваме багажа върху покрива на микробусите и потегляме след Даоа, който се придвижва с малък мотоциклет.



На път за хотела успявам да видя само ниски, прихлупени къщурки. Нищо общо с Бахрейн. Хотела обаче е на ниво.







Mакар, че е вече 1 след полунощ ни предлагат вечеря и масала чай – черен чай с мляко(от сега нататък само такъв пием).





След толкова погълната храна този ден, едва ли има някакво място в стомасите ни, но как да откажем на тези хорица, а и така дългоочакваната ми любима кухня. Та само ние с Ангел си разделяме една порция оризови спагети – много вкусни!


ДЕН ЧЕТВЪРТИ:
Настъпва първото непалско утро. Толкова шокиращо за мен. Събуждам се от невероятна смесица на клаксони, шум от двигатели на мпс-та и човешка глъч. Поглеждам от прозореца – спокойно, виждат
се само някакви сгради, тъй като нашата стая се пада от към задната част на хотела.





Слизам пред хотела,



където се намира главната улица ...и оставам крайно учудена: „Ето от къде било всичко!” Движението е с обратна на нашата дирекция, освен това постоянно преминават мотопеди, малки мотоциклети,

колелета, мини бусчета, някои от които нямат врати и контрольорите размахват ръце напред-назад. А малко по-големите автобусчета: Tata са изключително разноцветни и накичени с различни амулети и подобни.



Много често на покрива им се превозват пътници. Но най-интересното е, че така често използваните клаксони служат за сигнализиране между шофьорите, за разлика от нашите. Странното е, че се разминават буквално на една боя разстояние, а катастрофи няма.


След като се поосъзнавам се връщам в хотела да закуся, но тъй като няма плодове се задоволявам с три фреша. Тъй като ръми се навличам с дъждобран(за което съжалявам после, влажно е, но топло). Натоварваме се в микробуса и се отравяме към първия храм, който е включен в нашата програма. Отново започвам да наблюдавам с широко отворени очи: дървета фикус; почти на всяка крачка младежи с колелета продават папая и ли резени кокос; навсякъде се движат крави, редом с жителите; тротоари почти няма – кално, но това не притеснява местните жители; повечето са обути със сандали, джапанки, гуменки,

жените са облечени като инидийки - със сари или бенджаби

и се возят без проблем на мотопедите,

дори цяло семейство виждам: бащата, сина, майката и дъщеричката най-отзад; всичко се хвърля на вън по улиците.

Не смогвам да снимам с камерата и фотоапарата.

Пристигаме в Храма на маймуните – Сваямбунатх.

"Домакини" тук са маймуни и ни предупреждават, след като им дадем някаква храна да си затворим добре раниците, защото са доста нахални и сами се опитват да ги отворят.
Посещаваме множеството ступи в храма:

това са места за молитви, както и за излагане мощите на великите учители. Когато се озовавам пред най-голямата ступа, тръпки ме побиват: с тези невероятно изрисувани очи на Буда и веещите се флакчета -

гледала съм филм на Симеон Идакиев за този храм. Толкова е вълнуващо. Научавам, че 13-те стъпала, които започват над очите на Буда са всъщност 13-те нива на обучение, които трябва да се преминат за да се постигне духовно сливане.

Както и да се преодолеят 5-те т.нар.отрови: гордост, невежество, гняв, привързаност и ревност .
Обиколям ступата и завъртам молитвените колела с най-искренни пожелания,

след което правя първата си снимка с будистки монах.

Ето и още:

Наблюдавам интересна случка: една маймуна дръпва ръката на местна жителка и всичкия й ориз се разпилява. Жената започна да се кара на маймуната, вероятно това е дневната й дажба.








Посещаваме и тибетския манастир, който се намира на територията на храма.

Това място се оказа доста силно енергийно.
Ето и гледка към Катманду, сгушил се в скута на Хималаите.

След това се отправяме към втория храм, който е заплануван за деня: Буданат с доста по-голяма ступа от предния храм.

Отново обиколяме и завъртаме молитвените колела.

Задължително се върви по часовниковата стрелка. А около ступата е осеяно с магазинчета.

Има дори и плод-зеленчук с някой странни за нас видове.

Ето го и Даоа:

Минава 14:00 и отиваме в един ресторант в една от уличките на територията на храма. Разглеждаме старателно менюто и след като всеки от нас си избира ни казат, че ще е готово след 70 мин. Понеже ние българите не сме от най-търпеливите, доста от групата започват да мрънкат, но аз пък се успокоявам, че поне ще се нахраня с истинска храна, а не полуфабрикати. След 1-часовата ни разходка отивам да си опитам момото-традиционно тибетско ястие: тесто под формата на розички с различен пълнеш сварени в гореща вода. Нещо подобно на пелмени. Аз разбира се си поръчвам със зеленчуци. Общо взето ми хареса.
След още кратка разходка се прибираме в хотела.


ДЕН ПЕТИ
:
След закуска натоварваме отново куфарите върху малкото автобусче и микробуса с които се придвижваме и потегляме в 07:45 за Похара – красиво езеро с много забележителности около него. Намира се на около 200км от Катманду, но ние пристигаме към 14:00, 15:00 ч, тъй като има доста завои, а и автобуса е старичък. По пътя има доста интересни места: природата е изключителна,

а и от както съм пристигнала съм впечатлена от флората и фауната.

Тъй като сме в сезона на мусоните, вали доста обилно,

освен това има такива интересни видове, които срещам за първи път, ето това е папая

и представител на фауната.

Втори ден наблюдавам едно странно дърво с огромни листа и се чудя какво е, тогава Даоа ми разясни, че това е бананово дърво. Дори виждам плодовете: малки бананчета, които са много вкусни(Ели ни препоръча задължително да ги опитаме), а клончето завършва с интересен червено-вишнев цвят.


Настаняваме се в приятно хотелче,

точно пред езерото.

Оставяме куфарите и започва фотосесията из града,

както и обиколка по магазините. Откриваме един такъв, където освен бижута

продават плодове

и приготвят фрешове.

Решаваме, че ще ни ги поднесат в стандартни чаши от 0,2л, а жената ги сервира в едни огромни метални халби от по 0,5л. Аз първо пия от манго, а след това сладък лимон. Искам да опитам гуава, но няма.
Деня завършвя с вкусна вечеря.


Снимка с Даоа.

А ето е и нашата стая.


ДЕН ШЕСТИ:
Събуждам се тази сутрин се в 05:30.
На прозореца в банята ме посреща едно красиво гущерче, което успявам да заснема.

Тъй като има време до потеглянето ни, не пропускам възможността да отразя всеки миг в кадър.

Изпращат ни и с музикален съпровод.

Първата забележителност за днес е красив водопад в града, а срещу него малко по-надолу пещера.

На входа ни чака местния водач, младо момче – студент, който си изкарва прехраната като гид. След водопада посещаваме и пещерата, която е открита, когато някакъв местен гуру сънувал, че на това място имало някакво Божество.

След като започнали да копаят местните граждани намерили камък върху който е издялан въпросното Божество. Снимките вътре са забранени. Слагат ни по една червена точна в зоната на третото око и така заприличваме на индийки.

На път за следващата забележителност снимам къщи на по заможни непалци.


А ето и непалски строеж, за скеле служат огромни бамбукови стъбла.

Пристигаме в храм, построен в чест на индийска Богиня, която много обичала кръвта, поради което често се правели жертвоприношения.

Честно казано това място ме отблъсна: твърде много червена боя – израз на кръвта.
Натоварваме се отново на автобусчетата и се отправяме към ждрелото на реката.
Тук отново следват фотосесии:














След това решаваме да посетим природонаучния музей.





Аз като един природолюбител, оставам възхитена от идеята. Има невероятно много препарирани бозайници, птици,




    







                                 
пеперуди ,



  

растителни видове, гъби и лишеи,



както и рисунки на животни, изработени релефно върху стените.







Има също така носии на различни националности







и колекция от естетвени камъни. Мога да седя тук с часове.

Време е за обяд, след което планираме да посетим японската ступа,



която се намира на отсрещния бряг. До там се отива само с лодки през езерото и нагоре се върви един час.



Качваме се по пет човека в лодка,





разходката на сантиметри от водата е невероятна.



Не мога да спра да снимам неописуемите Хималаи.



















В средата на езерото има построен храм.









Ето го и отсрещния бряг:







От тук тръгваме на горе по едни стълби,




  
но по едно време аз не се сдържам и питам местния гид дали това е единственият път. При което решавам да спринтирам: такава яка тренировка си правя – имам нужда от активни движения. От толкова возене се чувствам задръстена. С всяко изкачено стъпало нагоре, гледката става все по-невероятна.











Невероятна красота!

Ето и местни представители на фауната.







Относно климата: в България харчим пари за сауна, а тук с всяка измината крачка капчиците по тялото ми се увеличават една по една. А преди да пристигна минавам през една малка горичка, където се изумявам от мощните звуци, които бухвално ехтят. Оказа се, че това са цикади, които се намират в брачен период.



След 45 мин се озовавам пред входа на ступата.



Гледката: малко е да се каже величествена.







След като се събираме всички местния гид ни разказа, че тази ступа е построена в чест на една японска девойка.



Преди няколко години на това място пристигнали група ученици, подпряли се на оградата, момичето пада и загива. Определено това беше най-голямата и най-красива ступа през цялото ми пътешествие.



    





Докато се наслаждавахме на гледките, изведнъж небето потъмня.



Гидовете ни предупреждаваха многократно да тръгваме, особено Даоа ни каза, че се задават облаци от двете страни,



което означава сериозен дъжд.



Докато се наканим и се съберем всички минава доста време. Момчетата продължават да ни предупреждават. Аз хуквам на долу, но някъде по средата дъждът ни настига. Намираме един навес и там се скриваме с Ади и Ива от Русе, а после към нас се присъединява и местния гид. Дъжда се увеличава все повече и повече, по пътеката вече се е образува река. Питам момчето по колко време вали по принцип, а той отговоря: може да се извали като кофа с вода, може за две, три минути, но може и два, три дена. Припомням си наводненията в Китай при което си мисля, че трябва да разчитам само на късмета си. Малко след въпросния навес виждаме някаква постройка и си мислим, че това е някакво заведение, но за съжаление се оказа изоставено и занемарено. А там под козирката на къщата се е приютил Жоро от София и ние се присъединяваме към него. Не помня вече колко време мина така в чакане час или повече, но в някакъв момент решаваме да се спуснем към брега. Тогава се сещам, че нося найлонови торбички в раницата, както и за съвета на моя приятел, че в такива ситуации мога да си ги завържа на ходилата. Замислям се, че така и така ще съм цялата мокра, поне краката си да опазя. Речено-сторено и добре, че го направих. Тръгваме надолу петимата. Момчето(местния гид) се притеснява явно и няколко пъти ми повторя да внимавам да не се подхлъзна. Лека по лека се добираме до брега и влизаме в подслона, където се подвизават лодкарите, а някой от тях явно живеят там. Намокрих се до костите почти с изключение на краката. И за мой късмет виждам, че по краката на всички са се залепили пиявици. Само аз съм се отървала, благодарение на торбичките. Направи ми впечатление, че непалците не ги стъпват с крак, а ги поръсиха със сол. Чакането продължава. Помещението е доста мизерно. Ако се наложи да спим тук, по-добре да спя на стола. Предлагат разни неща, но само Лука си поръчва чай. Събираме се всички. Започва да се свечерява. Най-сетне лодкарите от отсрещната страна пристигат и първите шестима се качваме. Сега разходката в езерото на лунна светлина е още по вълнуваща, романтична.
На връщане към хотела с Роси си купуваме малко шишенце непалски ром и отпиваме по една глътка с чай: което ни и предпази всъщност. Вземам си и горещ душ и всичко е на ред.
На вечеря се уговаряме, ако не вали да станем в 04:00ч. и да отидем да наблюдаваме изгрева. Дъжда не спира да вали, но това не ни попречи на Internet маняците да притичаме до съседната сграда за да разкажем на близките си за невероятното преживяване днес. Интернета в Непал е едно от нещата което ме научи на търпение. Всяко кликване ми коства около минута.

ДЕН СЕДМИ:
Събуждам се в 3:35, но уви все още вали. За мое съжаление отпада наблюдението на изгрева. Но както се казва:”няма нищо случайно”, и „всяко зло за добро”(ще разберете по нататък какво имам впредвид).
Програмата за преди обяд е посещение на храма, който се намира в езерото и пазаруване. Нещо не го чувствам този храм и решавам да не ходя, а с Роси решаваме да напазаруваме някой неща, защото все още не съм си купила почти нищо. Разхождайки се, стигаме отново до магазинчето с фрешовете. Аз обаче не прорускам възможността да си потърся WC, но уви...тук заведенията не са толкова на често. Преодолявам срама си и помолвам жената да ползвам някъде тоалетна, а тя влиза в тях и се връща след минута. Поканва ме в тяхната, а аз гледам доста учудено. Тръгвам след нея: минаваме през така да се каже две преходни стаи, които обаче са с размери на нашите коридори в нормален апартамент. В лявата страна са сложени легла, а на тях дечица си седят кротко. Тоалетна им е на двора, външна. Като вървя след жената за миг изпитвам погнуса, но като влизам в тоалетната е чисто, както и навсякъде наоколо. Просто хората си живеят доста мизерно, което не означава, че не са хигиенични.
Изпиваме фрешовете оставяме на жената бакшиш, на стойността на нашите стотинки, а тя толкова много ни благодари, че едва не се покланя. Все пак там е доста по-евтино, отколкото при нас.
Понапазаряваме, но аз лично по скромно, защото решавам да се отдам на това повече в Тибет и се връщаме в хотела,



за да се подготвим за следващото посещение: тибетски храм, извън Похара, създаден от тибетци избягали през 1959г.
Потегляме в 14:00ч. Ето и някой кадри в движение: едно от популарните транспортни средства.





Преди храма ме посреща една от местните продавачки,



която ме помоли да привлека вниманието на останалите от групата към нейното магазинче



след като посетим манастира.
Ето ни вече и пред храма.





Самия храм се състои от три отделни сгради. Най-напред посещаваме първата сграда – място за медитации.









Трябва да се събуем пред входа.



Първо наблюдаваме дебати между монасите.





Твърде интересно е, поне за мен. Провеждат се по двойки, като единият монах е прав и "изтрелва" въпроса чрез щракване с пръсти към другия, който е в седнало положение. Така започват да се аргументират.



Гонга, който се използва по време на медитации.



Статуя на Буда и снимки на различни лами





и фигури направени от масло.





След това посещаваме втората сграда, където монасите се обучават.



Сградата е триетажна, като на последния етаж има и библиотека. Класните стаи са си като нашите: с чинове, дъски













Над всяка врата е изписан името на съответния предмет, който се изучава: съответно будистка философия,



будистка история,



английски език,



компютри и т.н.
Не прорускаме възможността и да се снимаме с монасите,

  



звенецът.



Завършваме с библиотеката.















Връщаме се в първата сграда и Даоа ни разказва по картините на стените живота на Буда и различните видове учения.









След това разбираме, че ще ни допуснат да наблюдаваме службата „Пуджа” в 15:30. Постилат ни килимче, където да седнем и затварят вратите. Присъстваме за първи път на медитации на тибетски монаси, чувството е толкова вълнуващо и завладяващо! Започват да четат от малки правоъгълни книжки,





като изговарят толкова бързо мантрите, като че ли пеят. Две малки момчета – монаси удрят на определени интервали по двата гонга.





В определени моменти друг монах удря по чинели, втори по нещо подобно на барабани, а други двама: единия първо свири на рандонг(рог), който завършва с конусовиден отвор, а другия на рандонг с форма на риба. Като се заслушвам в роговете, толкова много ми напомнят за нашите родопски песни. Трудно ми е да намеря дума за чувството, което изпитвам!
След службата ни поканят в третата сграда, където ни черпят с масала чай и бисквити.



Показват ни и филм за този манастир и един институт, които се намират под ръководството(егидата)на един човек, тук Даоа ни превежда.



Научаваме, че ако човек желае да изучава учението не е нужно да става монах, съответно монахиня, а човек може да се отиде в съответно училище и да остане там колкото желае.
Снимам се с няколко монаха, както и с техния лама, който се отличава по облеклото: отгоре носеше жълта тениска.



А също така аз и Ади разговаряме с него.Тръгваме си доста развълнувани и въодушевени. А по улицата на вън търговците ни заливат с внимание.
Ето два интересни екземпляра за мен,





и разбира се впечатляващи пейзажи.





На вечеря се уговаряме евентуално да отидем да наблюдаваме отново изгрева на сутринта преди да тръгнем за Катманду, но започва да вали доста силно и продължително.

ДЕН ОСМИ:
Събуждам се в 3:35ч. Дъжда не спира и отново ще пропускаме изгрева. Продължавам да спя и се събудам в 05:40ч. Оправям багажа и в 8:00ч. отиваме на закуска.
Преди да тръгнем питам спътниците ми от микробуса дали мога ли да се преместя при тях. Така, че от днес ще пътувам с Роси, Ели и търновци. Похара ни изпраща с дъжд.



Реките са увеличили нивата си.











На места виждам хора да изгребват придошлата вода от ниските им, на нивото на земята къщички.
Около обяд спираме да обядваме в крайпътно заведение,



където Даоа ни обяснява, че ще опитаме типична непалска кухня. Първо разбира се започваме с чая.









Пътьом спираме за вода и банани и виждам някакви странни плодове, които така и не разбрах какви са,



крайпътен ресторант



и местна бензиностнация.







Гледки по пътя за Катманду





папая,


оризови плантации.





Ето как живеят типични непалци.







На влизане в Катманду спукваме гума







и докато чакаме, шляпахме в калта,



защото тротоари няма. Но пък шофьора сменя бързо гумата.
Модел за стоп.



Пристигаме около 17:00ч. Отивам до познатата вече Internet зала: пиша на моето любимо съкровище, обаждам се на родителите и на семейството на брат ми. Така времето минава неусетно и в 20:00 отиваме на вечеря. Този пък не сме в традиционния ресторант, а в съседната сграда залепена за хотела. А това всъщност е тибетски ресторант.



Бях очарована от тибетската кухня: подобна е на непалската, но по вкусна.
След дълго оправяне на багажа и бъбрене с Роси си лягаме към 23:00ч. местно време.

ДЕН ДЕВЕТИ:
Събуждам се към 06:00ч. Ставам в 06:30ч.



и към 07:00ч. излизаме с Роси да се разходим на около.



В 8:00ч. се събираме за закуска в същия ресторант. Натоварваме багажа и се отправяме към Патан: двореца на краля.









Дордже - символ на мъжкото в будизма:























Това са множество малки храмове, събрани на едно място, но не се влиза, а се разглеждат само от вън.







































Изведнъж ни "нападат" доста на брой дечица - непелчета, които буквално ни слагат в ръцете сувенири, торбички и други, само и само да си купим нещо. Не може да се отърве човек от тях. След като разглеждаме по-голямата част от двореца ни дават 2 часа свободно време и ние с Роси, за да избегнем „нашествениците” се шмугваме в едни улички – малки и тесни, които ми напомнят за Стария град в Пловдив. В 12:00 имаме среща пред един от храмовете и се отправяме към храма”Златния Буда”.



Сградата е на три етажа, квадратна, като посредата има отвор към небесния простор. Точно в центъра има статуи на различни Буди, а най-странното тук е, че по пода не се ходи с обувки от естествена кожа.

















Всички ходят боси. Тъй като кравата тук е свещенно животно, съответно е на почит. На втория етаж има манастир в който Даоа ни разказа още за Дхарма - учението на Буда; Самсара - веригата на ражданията и смъртта, под формата на колело, което се намира винаги в движение и Нирвана - просветление или пробуждане. Монасите използват по време на медитации камбанки, като женски символ и доржде - като мъжки.
Днес имаме честта да бъдем и със съпругата на Даоа: Цете. Тя също е тибетка: много приятна и усмихната жена.
На тръгване отново ни изпращат усмихнатите непалчета.



Невероятна гледка:



След обяд се отправяме към Дуликел: градче построено над една невероятно красива долина. Хотела изглежда твърде добре,





а като обърнеш поглед към долината имаш чувството, че се намираш в рая: не мога да опиша с думи възхитителната гледка.









Хотела се състои от три отделни сгради: най в ниското се намират двете сгради за нощувка, а над тях трета - триетажна, където се намира рецепцията и отгоре два етажа с ресторанти.



В последствие разбираме, че това е един от най-скъпите хотели по време на сезона.
Настаняваме се и отивам да снимам над хотела. Направено е терасовидно, с много зеленина, дърво под което е сложена статия на Буда в процес на медитация.





И колкото повече се изкачваш става все по-красиво, а и мъглата постепенно започна да се вдига.





По-горните тераси. Ступа:



















Ангел казва, че ще се разхожда из града и ние с Дари решаваме да го придружим.



Но още като излизаме на главната улица, започва онази шумотевица, позната ни вече от Катманду.



Освен това на едно място разширяват пътя и след преминаването на два автобуса всичкия прах е върху ни.



Шмугваме се по едни тесни улички. Местни ученички.



Разхождайки се, Дари подарява на едно момиченце моливче



и след това започват да прииждат още и още малки симпатични непалчета, които протягат ръчички, за да получат и те. Аз също подарявам няколко химикала. Иначе в първия момент, като ги види човек доста приличат на нашите циганчета, но са доста по мили и любезни.
Минаваме покрай интересни сгради и места, не спирам да снимам.







На едно място наблюдаваме интересна гледка: събрали са се хора и някакъв мъж пее, мисля някакви индийски песни или мантри, а останалите му пригласят в определени моменти.
Започна да ръми





и аз решавам да се прибера, тъй като съм само по тениска, а приятелите ми продължават. Докато се прибирам, дъжда се увеличава. Прибирайки се в хотела се оказва, че няма ток и не мога да си взема горещ душ. За целта, за да не се разболявам решавам да изпия един горещ чай с непалски коняк.
Тази екскурзия се оказва доста добър урок за мен.
Вечерята е обявена за 19:30ч. Шведска маса – невероятни деликатеси.
След вечеря, решавам все пак да се изкъпя. Водата е хладка и като си лягам решавам да изпия още една глътка коняк. Това е стаята ми.




ДЕН ДЕСЕТИ:
Изгрев отново няма да наблюдаваме, защото ръми, но за това пък мога да се наслаждавам на удивителната гледката към долината.







Закуската е обявена за 9:00ч., а в 10:00ч. решаваме, (който желае, разбира се), да се разходим и да разгледаме забележителностите на Дуликел. Включват се малко хора. На тръгване ни изпраща ученичка.



Пътьом успявам да направя доста снимки на жени, които ме завладяват с техните облекла.











Вече сме пред първия индуиски храм от днешното ни пътешествие.





В началото вървим по едни стълби на горе, като двама души се отказват. Посредата на изкачването ни е разположена статуя на Богинята Шива,



където не пропускам да се снимам.



След това продължаваме по черен път, където пък се разминаваме с едно стадо и неговия собственик. Самият храм се пази от войници, тъй като често биват нападани. Разрешават ни да снимаме, но разбира се, без тях и тяхното укритие. Само статуята и невероятните красоти на около.









Наблизо има кафене и отиваме да пием там масала чай.





От тук има невероятна гледка към града и долината, а всичко това в съчетание с приятна компания на Даоа и Цете.
Отново се спускаме към града и Даоа ни води да посетим друг храм: Shiva goes house.



Тук целта е да се срещнем с Бабата. На път за храма ни настигат няколко деца и пожелават да ни придружат до храма, като наши гидове. Подаряваме им фолмастери, моливи, аз - химикали. Те с огромен интерес ни разпитват от къде сме, какво работим и разни други въпроси. Като пристигаме едно от момченцата ми показа специално мястото, където кримирват умрелите. Има много жени, които извършват някакви дарения, техни ритуали.















Но за съжаление точно Бабата отцъства. Оказа се, че идва само вечер.
На път за хотела влизаме в още два храма, първия:











из града се движим сред това.









Втория храм:




















 
Не мога да се прибера в стаята на хотела, за да напиша няколко реда. Снимам ли, снимам: ту с камерата, ту с фотоапарата. Искам да документирам всеки един миг, за да споделя с моите близки и познати видяното и преживяното.









Решавам, че ще е добре и да се насладя на всичко това, вземам си едно столче, вдигам си кратата на парапета и се любувам на всеки миг. Е, фланелката ми понамирисва на мухал, но това като че ли остава някъде далече, далече.
В 19:30 отиваме на вкусна вечеря. В този хотел действително много ми допада храната. Възникна обаче проблем. Една част от групата решават да негодуват срещу Даоа и Елия, че не получават достатъчно информация, организацията не е на ниво и т.н. Решаваме след вечеря да се съберем във фоайето в 21:15 и да обсъдим наболелите проблеми. В уречения час естествено не всички са точни(това също е един от проблемите). Коментираме и вземаме решения как точно да протичат пътуванията, посещенията в манастирите и др. подробности. Ели ни съобщава, че на закуска ще се разделяме, защото няма да пътува с нас в Тибет, а Даоа ще ни изпрати до китайската граница, където ще ни посрещне негов приятел. По принцип трябва да продължим с него, но се оказа, че американски турист развял тибетското знаме на някакъв връх и поради тази причина китайците доста са затегнали положението. Забранено бе на тези, като Даоа да влизат до 2008г., а за после не бе ясно.
Всеки се разотиде за да стегне багажа, а и да се настроим психически: от кога чакаме този момент: да стъпим на тибетска земя. Ютията за която бях помолила още при пристигането, така и не ми донесоха и някой дрешки си останаха влажни. Но това няма значение, нали вече съм свикнала с миризмата.

Създаден от Ivan_J